Почивката ѝ след нощна смяна в родилния дом беше да чете жълти вестници, докато аз тарашех чантата ѝ за бонбони
Снимка: Личен архив
Баба и аз. Обичаше да ми разказва страшни приказки за деца, в които имаше замесен или караконджул, или зла майка, или друго природно бедствие. Почивката ѝ след нощна смяна в родилния дом беше да чете жълти вестници, докато аз тарашех чантата ѝ за бонбони. Като видеше, че ям нещо различно от болничната ѝ почерпка, казваше "Дай да си кусна само". Последния път, в който я видях, беше на прощъпулника на дъщеря ми. Не пожела да си вземе обратно парите, които беше заделила, въпреки че беше със скъсан чорапогащник. Най-добрият човек, който познавам и на когото съм кръстена. Излъгала се да се роди днес. Знам, че докато споменът за нея е жив, ще я има винаги.
Като повечето деца на соца тя отгледа мен и брат ми. До десетата си година от майка ми си спомням няколко неща:
- Как в първи клас обеща да ме изчака пред класната стая, а като излязох я нямаше. Чаках я поне един час сред подскачащи гимназисти и биещи звънци в джунгла, която не познавах. Събрах смелост да се прибера сама и оправданието пред 6-годишната ѝ дъщеря беше, че учителката ми живее в съседния вход. Сигурно си е мислела, че по линия на добрите междусъседски отношения е длъжна да ме ескортира лично.
- Как се прибира след гроздобер и веднага изкрънквам част от надницата ѝ, за да си купя енциклопедия.
- Как реже ноктите на краката ми, наричайки ги уж гальовно „кебапчета“ (за това не ѝ простих дълго време :-)
- Как обикаляме двора на родителите ѝ на село, за да презаредим с провизии за морето. Беше се превърнало в най-сладкия ми ритуал в годината.
От баба ми си спомням много повече.
- Как чукам на вратата на отделението ѝ и пищна лелка в бяла престилка вика „Надка санитарката да дойде!“. Не знаех какво е „санитарка“. По това време ми звучеше като презимето на баба ми. Да съм била на не повече от 7, когато чух за пръв път стоновете на жени с контракции. Пратиха ме за лимонада на прах и дъвки, да не се травмирам.
- Как се прибира след нощна смяна и вместо „Добър ден“ я посрещам с въпроса „Какво ми носиш?“. След новородените винаги имаше пир за лекарския екип и баба ми намазваше цели кутии бонбони „Амфора“, парчета кекс и баница, увити старателно в салфетки, лимонови резенчета. Не я оставях да легне, без да видя какъв е урожаят и колко от него ще ми позволи да изям.
- Как се коли кокошка. Не видях как го прави, но надникнах, след като гоненицата с животното в банята на панелния ни апартамент бе увенчана със завеса. Помоли ме да ѝ донеса тенджера и парцал и да гледам пак чак като изключи печката.
- Как я посрещам пред блока и пред завистливите погледи на децата вади от найлоново пликче най-разкошната пола, която и по Първа програма не я бяха давали – бяла, щампована с плодчета и розови воали.
- Как винаги носеше нещо средно между еспадрили и изчистен модел мъжки обувки заради големия номер на крака.
- Как се шегуваше, че сутиенът ѝ става за шапки за близнаци.
- Как не се научи да ми отказва пари и когато бях тийнейджър, редовно хващах по няколко левчета я за диск на Depeche Mode, я за крем за лице и дезодорант.
- Как ѝ разказах за първото си гадже в ниската керпичена кухня на село, бяхме повили с вестник един дървен стол и на него се кипреше почерпката за рожденния ѝ ден – зеле от бидон и по една малка ракия.
И още, и още. Никога няма да си простя, че не бях до нея, когато си отиваше. Не отидох на погребението от страх и мъка. Това не променя факта, че я обичам повече от двамата си родители взети заедно. Така е, бабо, казва ти го Надежда като на Надежда.
Надежда Попова
Трябва да сте регистриран потребител за да напишете коментар
Коментари